Тази година наваксвам с книгите на Кинг, които съм пропуснал и след като прочетох "Край на дежурството" се захванах с "Кутията на Гуенди". Книгата се оказа изключително лесна и приятна за четене и я завърших за няколко часа.
Кинг е писал историята в съавторство, което е нетипично за него (но забавното е, че следващата книга, която предстои да бъде преведена на български също е в съавторство) и може би затова стилът се усеща съвсем некингски.
Историята е като приказка и проследява живота на младо момиче, което получава специална кутия, която пуска шоколадчета, доларчета и по някакъв вълшебен начин прави всичко в живота на Гуенди да е прекрасно.
Изненада ме (и ме подразни) оптимизмът на финала, в който разбрахме, че сме чели една история за силата на доброто, а не за пъклените планове на Рандъл Флаг (защото точно за него помислих Ричард Фарис).
През цялата книга кутията беше представяна като нещо страшно, което протяга невидимите си пипала към Гуенди и се опитва да я накара да унищожи света (буквално имаше сцена, в която тя се буди с кутията в ръка и почти е натиснала черния бутон), а накрая се оказа, че Ричард Фарис всъщност е искал да предпази света от унищожение (значи няма как да е Флаг).
Разбирам идеята на книгата - за злото като нещо, което човек държи в ръцете си и сам решава дали да го извърши. И може би заради политическите коментари на Стивън Кинг открих метафори за Доналд Тръмп и ядреното му копче. Тези неща обаче само бяха загатнати и по никакъв начин не бяха от значение за изграждането на образа на Гуенди, нито пък казват нещо важно на читателите.
Общо взето книгата е приятна за четене, идеята е хубава, но финалът ме остави безкрайно разочарован.
Само ще допълня, че ако някой ми даде такава кутия, първата ми работа ще е да натисна черния бутон и да затрия целия свят. Да го има предвид господин Ричард Фарис, ако чете това.
Кинг е писал историята в съавторство, което е нетипично за него (но забавното е, че следващата книга, която предстои да бъде преведена на български също е в съавторство) и може би затова стилът се усеща съвсем некингски.
Историята е като приказка и проследява живота на младо момиче, което получава специална кутия, която пуска шоколадчета, доларчета и по някакъв вълшебен начин прави всичко в живота на Гуенди да е прекрасно.
Изненада ме (и ме подразни) оптимизмът на финала, в който разбрахме, че сме чели една история за силата на доброто, а не за пъклените планове на Рандъл Флаг (защото точно за него помислих Ричард Фарис).
През цялата книга кутията беше представяна като нещо страшно, което протяга невидимите си пипала към Гуенди и се опитва да я накара да унищожи света (буквално имаше сцена, в която тя се буди с кутията в ръка и почти е натиснала черния бутон), а накрая се оказа, че Ричард Фарис всъщност е искал да предпази света от унищожение (значи няма как да е Флаг).
Разбирам идеята на книгата - за злото като нещо, което човек държи в ръцете си и сам решава дали да го извърши. И може би заради политическите коментари на Стивън Кинг открих метафори за Доналд Тръмп и ядреното му копче. Тези неща обаче само бяха загатнати и по никакъв начин не бяха от значение за изграждането на образа на Гуенди, нито пък казват нещо важно на читателите.
Общо взето книгата е приятна за четене, идеята е хубава, но финалът ме остави безкрайно разочарован.
Само ще допълня, че ако някой ми даде такава кутия, първата ми работа ще е да натисна черния бутон и да затрия целия свят. Да го има предвид господин Ричард Фарис, ако чете това.
Коментари
Публикуване на коментар