Първото, което ме смути, беше изборът на чернокож актьор за Роланд. Това беше трудно за приемане от много фенове, тъй като Кинг ясно ни е казал от кого се е вдъхновил за образа - Клинт Истууд - и следователно знаем как горе-долу трябва да изглежда героят.
С жена ми обсъждахме нямаше ли да е по-добре да вземат за ролята сина на Истууд, но решихме, че младият актьор не блести с актьорски талант (поне досегашните му филми не го разкриват), така че може би Идрис Елба, когото харесваме, е по-добър за ролята.
Приех го.
Но дойде денят, в който филмът тръгна по кината. И отзивите не закъсняха, като лавина ме затрупаха коментари за филма. Чу се всяко възможно мнение - от пълен боклук, през става за губене на времето, до най-добрата екранизация по Кинг.
Реших, че има само един начин да разбера какъв е филмът - да го гледам.
И както казах в началото, не го гледах.
Много пъти си мислех да ида. Много хора, на които имам доверие, ми казаха, че не е толкова лош. Радина все ми повтаряше, че ако е лош, нищо няма да загубя, а ако е хубав, ще съжалявам, че не съм го гледал.
Обаче, знаете ли какво - има неща, които киното не може да покаже. Дори думите ги принизяват. Но думите са магията на Стивън Кинг и само той умее чрез тях да отваря порталите към Средната земя. Реших, че Тъмната кула и пътят, който Роланд извървява към нея, трябва да си остане само в главата и сърцето ми. Не искам да виждам как някакъв актьор се прави, че е Роланд и пътува към някаква кула, която някой си е представил, че прилича на истинската Тъмна кула.
Някои казват, че това не е истинската история, а нейно изкривено отражение през многото огледални светове, но и това не ме привлече към киносалона, защото през дните, месеците и годините, след като затворих последната страница от перфектния превод на Адриан Лазаровски, всяка книга и всеки филм бяха за мен отражение на Тъмната кула. В труда на толкова много творци чувах Песента на костенурката и правех паралели с пътешествието на Роланд. Няма как тези подсъзнателни внушения, които идват от там, от където и всяко изкуство - вълшебното езеро описано в "Романът на Лизи", да не са по-истински от съзнателно търсената имитация на същото история, която владее човешките сърца откакто съществуват световете.
А най-важната причина да откажа да гледам филма е, че нямам нужда. Трябва ли да ходя на кино и да гледам нещо, което съм изживял лично? Защото в онази нощ, когато прочетох последната страница (съвсем случайно се падна на 19 март) Кан’-Ка Но Рей за мен беше по-близо до реалността, отколкото собственото ми съществуване.
Може и да съм луд, че се чувствам така, но вярвам, че има хора, които четат това и ме разбират.
Коментари
Публикуване на коментар